И да вярваш, и да не...

Смея ли да повярвам, че скоро ставам на 40?... Честно казано, ... не, не смея. Защото времето не е запълнено по общоприетите стандарти. Това ако и да не ме притеснява достатъчно, то времето не запълва изцяло и собствените ми стандарти. А това вече е проблем. Това вече е Проблем. От ония, в чиито решения не съм много добра.

Някъде в 2000г. си бях направила своеобразен отчет на нещата, заради които животът ми може да се определи като пълен/пълноценен, дори ако свърши в следващия миг. Знам, че и сега балансът би бил достатъчно удовлетворителен - ако се заставя да го погледна под ъгъла, който възприех тогава (и който дори е възможно да е най-правилният). Само че не мога да се заставя. Все пак тогава бях само на 31 ;). Знам, че отказът е на психологическа основа, но е доста силен и 2мата с него не сме във филм - което се оказва важно понякога. От друга страна, да, готова съм да умра сега, в тази минута, без да желая нещо повече и дори без да съжалявам... обаче пак не сме във филм, а извън филмите умирането рядко идва, когато го желаеш или поне си готов за него. Всъщност възможно е и да избереш момента, но то е в случаите на терминални заболявания от физически характер (психофизическият характер на всяка болест сега просто не ми се разисква, затова опростявам картината; смисълът си остава ненакърнен според мен). В останалите случаи най-сигурният начин да отложиш смъртта е да й викаш: "Ела, готов съм!" "Абе я трай..." - отвръща ти тя наум, трамбовайки си по делата. Нея я няма, но онова, дето те е припряло да й заговориш, си е с теб и хич не мисли да се маха. Кой се маха лесно от парти, на което му оказват централно внимание? Това да не става всеки ден. Да - точно като в оная

Приказка с трЕската:

Лепнала се Треската на един, който хич не й цепел басма, ами си гледал ежедневието, все едно я няма; напарил я в банята, размачкал й костите, тровил я с горчиви цярове на крак, едвам издържала 2 дни клетата и при 1ва възможност се метнала на съсъеда му; а съседът щом я усетил, веднага легнал в постелята, всичко друго зарязал, с вкусни гозби я гощавал, с ароматни билки я поил... зарадвала се трЕската, 2 седмици останала при него - отживяла си.

На мен това с какво ми помага не знам, но щом стигнах до него, значи все е от полза. Всъщност дори не искам да кажа, че ми се умира. За готова - готова съм, шегата настрана, но все си мисля, че трябва пък да просветне малко, преди да ми дойде моментът. Което си е смешно откъдето и да го погледнеш - защото вече казахме, че не сме във филм. Ама иди обяснявай... От след времето на послушното ми детство съвети не възприемам.


------
(Кхм... Нали няма как да се помисли, че се подигравам с болести и боледувания?...)