Реката (Жа/л/дно стихотворение)

Суша, суша, суша,
а през нея ручейче,
тъничко, замаяно,
призовано в нищото.
То се бори, клетото,
но малко са му силите,
в камъните спъва се,
с пясък е затлачено.
Дъжд пътува в облака,
зареял взор замислено,
той вижда долу жалбата
в поточето обречено.
И в жадната артерия
на братчето измъчено
излива в миг не облака,
а небето цялото.
Потича буен ручеят,
помита съчки, камъни
и, взел на щурм полето,
достига до морето.
/23.04.99, пт/

Не помня как точно се появи това, но стана бързо и почти без поправки. Мисля си какво точно го е предизвикало, но просто не помня. Не знам и дали точно религиозна е насочеността. Ако е, не е било съзнателно. Не се отнася и за покровителство от по-материален вид. Въобще мисля, че посоката не е вертикална в какъвто и да е смисъл. Защото във вертикална посока полюсите често се менят, нали (сещаш се за приказката с лъва и мишлето). Значи отнася се не за участници, а за ситуация, според мен. За това, че във всеки момент има такъв, кто се нуждае, и такъв, кто може да покрие нуждите. Понякога е нужно толкова малко. И пак ще ти се стори като цяло небе.