"Къде си, къде си, къде си,

Сине на Небето..." ("Аелита", Алексей Толстой)

Едно време, ако оставах будна до развиделяване, отказвах се да лягам, от респект към красотата на изгрева. Вече не е така.
Но всъщност оттук изгрева изобщо не мога и да го видя.
Вероятно това също има значение... за всичко друго.
Твърде много се огра(ж)д(ан)ихме, по дяволите.

п.п. мястото, откъдето гледах изгрева преди, вече също не предлага усещането. малко по малко беше застроено като толкова други диви местенца. жал ми е. не само за изгрева - него така или иначе си го има, независимо дали го виждаш (това понякога е доста успокоително, нали?). за самите местенца ми е жал. представям си как и те жалят себе си.