Светът е малък и анонимност не гледа отникъде

Мдам. Сега ми стана ясно, че е адски грубо да разбиеш анонимността на някой познат, без да си поканен. Ама нали все на собствен гръб трябва да усетиш нещата.

За непоканените пък остава рискът да се усетят обидени с или без причина.

*
Концепцията на човек за мястото му в Интернет се развива с течение на времето. Извечната тактика "проба-грешка", докато си изясниш какво точно искаш да получиш и какво си склонен да предложиш; ако не си го знаел отначало и ако то също не претърпи промяна. И не че ще има равновесие. В равновесията май вече не вярвам. Но вярвам, че вземане-даването с мрежата трябва да смъква напрежението, а не да го помпа. Без значение дали включването е професионално или лично.

Мисля си, че свободата да кажеш нещата така, както ти се иска, няма цена. Да не размазваш оригиналния вид на мислите с разни уточнения и оправдания. Това чудо и с анонимност трудно се постига, какво да говорим без нея. Защото ако пишеш с идеята, че няма да си 1веният читател, дето те познава, отвътре ти щръква 1 показалец, който предупредително мърда винаги щом усетиш, че мислите ти няма да бъдат приети или че постъпките ти не търпят критика, в т.ч. (и най-вече) собствена. И почваш да украсяваш и извеждаш нещата в по-приемлив и възпитателен вид, от което 1воначалният им смисъл се губи. Това понякога може да има свой, вторичен смисъл, но общо взето е уморително по простата причина, че нещата, дето са те напънали да пишеш, всъщност си остават неказани. Промениш ли смисъла на нещо, то също се променя, дори да е постигнало някакъв нов смисъл.

Мисля, че разширяването на съзнанието на 100% е невъзможно. Публичният монолог и личният монолог никога не могат да съвпаднат. Нито с анонимност, нито без. И не че не можеш да постигнеш интересни резултати в опита да ги слееш. Естествено, че можеш. Но покрай това със сигурност трупаш умора.

А аз от нея си имам достатъчно.